До
дъжда навън
27.11.2018

Добър ден, а може вечер,
а може утринен разцвет!

Не разбирам защо всички те мразят. Ти минаваш покрай нас понякога така тихо, едва промъкваш някоя капка по лицата ни, а друг път бурно къпеш душите и давиш дрехите по телата ни. Понякога си локвата, в която дете гледа и цапа отражението си. Друг път измиваш следите от щастие в рисунките с тебешир. Понякога си романтиката у дома, сближаваща влюбени. Друг път си тежкият фон на раздяла. Понякога си Май. Но понякога си Ноември. И понякога си неделя. Но друг път – едва вторник.

До теб пиша този път. Защото… ти си. Ти си този, който си краде слънцето от иначе хубавите дни. Ти си и пръв приятел на луната. Само звездите никак не те обичат. Заради теб не могат копнеещите да си намислят желания.

Но аз те обичам. Ти си като нас. Понякога си тих и срамежлив, понякога си бурен и жесток. Понякога си в светлините на всички хора, които се крият у дома. Друг път – гасиш пожари. Дори звукът ти е винаги различен. И писателят се разбира по това. Дали те сравнява с капките по прозореца отвън, или си дребният есенен дъждец и димитровчето в пукнато гърне.

Ти с всичките твои лица приличаш на нас. Затова те обичам и затова ти пиша. Когато някой от нас се чувства като теб сега – самотен, не обичан, сломен – обикновено просто има нужда някой да му каже, че не е сам. И ти не си сам – обичам те дори когато ми взимаш слънцето.

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

За мен

Усмихнато момиче, което вярва в днешния ден, обича да се смее и смее да обича.

Още

Твоето писмо

 

Pin It on Pinterest

Shares
Share This