Когато съм била малка винаги са ме търсили по дърветата, защото съм обичала да се катеря, а не да си играя на улицата. Бих ли заменила белезите от падания с разказите на родителите ми, когато си спомнят тези моменти?

Бих ли заменила как съм се учила да се смея с моменти, в които ми е идвало от сърце?

Бих ли забравила пак да купя хляб, когато е било единственото ми задължение?

Бих ли дала по-малко от себе си на хората, които не са заслужавали любовта ми или повече на тази, които са ми я дали?

Бих ли плакала по-малко? Бих ли разграничавала повече малките от големите неща?

Бих ли научила някой ден каква е разликата между тях?

Бих ли се търкаляла в снега по-малко, бих ли се прибирала по-рано, когато вечерният ми час е заседнал на предишната стрелка?

Бих ли прекарвала повече време да помисля за изборите си?

Бих ли направила други?

Не.

Не бих променила нищо. Ако можех да изпратя това писмо със задна дата към наивното 14-годишно момиче, нямаше да й издам нищо. Не бих й позволила да промени нито едно от решенията си и не бих й казала за грешките, които трябва да избегне. Не бих й отнела нито една от емоциите – нито щастието, нито тъгата.

Нека преживее всичко така, както трябва. И не, не защото грешките са винаги учат на нещо. Бих преживяла всичко по същия начин, защото то ме е направило човека, който съм днес. И само денят вчера е виновен за това.

Но утре? Утре бих променила всичко, което би могло да бъде по-добро. Всичко, което преди не съм успяла да науча, имам шанса да започна утре. Дори и днес.

А на мен преди десет години бих казала:  

Живей и не се страхувай. Ако нещо не е наред – помни, че има утре. А тогава можеш да направиш всичко, което вчера не си. И десет години по-късно, не е прекалено късно. Стига да има утре.