Скъпи мои спомени,

Повечето от вас вече отдавна си тръгнаха, сякаш обидени от настоящето. С останалите ще трябва да се разделим сега. Пиша това писмо с тъга. То няма да носи положителния заряд на надеждата ми. Но вие не тъжете! Някой ден може би пак пътищата ни ще се пресекат. Тогава няма да съм същата, надявам се и вие. Ще бъде така сякаш се влюбваме за първи път!

Не помня думи, дела или моменти. Не ми се сърдете за това. Но повярвайте ми, помня всяко чувство.

Всеки път, когато се смеех без да мога да спра, листата се усмихваха, докато танцуват около мен. Всеки път, когато сълзи напираха бурно в очите ми – само въображаеми птици ги държаха да не паднат. А когато падаха, тревата под мен пируваше. И когато се усмихвах, на облаците им ставаше неудобно и ми пращаха слънцето. Когато бях горда, сънищата ми ме поздравяваха. Когато бях засрамена, все беше Баба Марта, която ме щипе. А когато нея я нямаше, снежни човеци се влюбваха в мен.

Помня. И не искам да забравям, но… ах, как нямам търпение да се запозная със срамежливата нова година, която се крие зад декември. Как искам да видя утрото утре и да разбера какво време ми носи! И дали джуджетата на Дядо Коледа ще ми се присмиват, че ги питам дали съм била добра. Нямам търпение да изпитам всички други емоции, които още не съм.

Само заради тях ви казвам „Сбогом“. Не ми вярвайте, когато кажа, че пак ще се срещнем. Не мога да обещая, че пак ще е есен, когато се смея. Или че ще бъда навън, когато тъжа. Но където и да съм, вие ще бъдете винаги в сърцето ми. Не с преживяното, а с мисълта колко свободно ви отдавам на друг.