“Бих дала част от себе си на някого.“ Това вървя и си мисля. На някого, на когото му липсва надежда. Позитивизъм. Вяра. Каквото и да е, за да се появи усмивката на лицето му за по-дълго от секунда.

Бих казала милион неща. Бих написала още повече писма. Ако можех, бих обещала, че всичко ще е наред. Ако зависеше от мен, щях да включвам енергията си към тях, за да ги зареждам. Щях да дам всяка секунда, която имам, за да имат повече те.

Време да повярват в себе си. Сили да продължат напред. Надежда да видят утре.

Понякога си мисля дали крада от техните усмивки, когато се усмихвам аз. Ако да спра означава да има повече за тях, щях да се усмихвам по-малко. Но тъй като не знам, мога само да продължа да го правя.

Пиша за тях, а не до тях, защото това писмо е до всички останали – тези, които имат усмивки за раздаване. На някого някъде там около вас му трябва спешно!

Да, клише е да се усмихваш по-често и без причина. Клише е да изместиш безразличието с човещина или да се стараеш да бъдеш добър. Но защо всички забравихме за тези клишета? Защо се изместиха от постовете в социални мрежи, от храната, която ядем и къде я ядем? Защо стана по-важно да споделим чашата си с вино, от колкото какво е осмислило деня ни?

Но нали и аз съм човек. И аз споделям това, което е „модерно“.

А как ми се иска сега да мога да споделя прегръдка с човек, който е далеч. И как ми се иска да мога да споделя поглед без разговор.

Хаштаг споделям.

Какво ли щеше да е, ако за всеки тъжен човек, някой щастлив подаваше ръка? Мила дума. Смисъл. Каквото и да е.

Те са всеки ден около нас. Гледат ни накриво, не говорят, не изглежда да им пука за нищо. И точно за тях би значило повече, от колкото можете да си представите – ако само им споделите усмивка, вместо пост.

Снимката е дело на @mi6aki, чиито други яки фотографии може да видите на Fox & Rabbit Photography
А част от вдъхновението за хората около нас дължа на Фрагменти, който хем е моята онлайн противоположност, хем ме докосва повече от всичко друго.