Да отидеш на театър е преживяване, което започва още преди да тръгнеш от вас. Особено ако си се запътил към Народен. Това си личи в ризите на мъжете, аксесоарите на жените, блестящите коси и погледите с интерес, които се лутат между всички останали с надежда да срещнат нагласа. Нагласа за това какво да очакват от предстоящото представление – дали ще е добро, дали някой е чул вече коментар. А дали някой актьор не е дошъл като зрител?

Вратите се отварят и следва голямото търсене на съкровището – къде е моето място!?

Отнема време да намериш как да се качиш на балкона, да проследиш реда, пък и мястото – дали го пише на долната седалка или на тази отзад, къде да го търся? Накрая стигаш и отделяш около трийсет секунди за анализ – центрирано ли е, добре ли ще виждаш, има ли някой висок отпред и как ще се чува.

Но нищо не спира до тук. Следват поне няколко ставания за тези, които още не са заели местата си, както и 3-4 завъртания – на ляво и на дясно. Все пак трябва да се огледаш из залата и да усетиш покачващото се вълнение от останалите.

Изключително е как 95% от хората в залата ще закъснеят за бизнес среща, но не и за театър. Започва в 19ч и в 19:02 вече всички са затаили дъх.

Тън-тън-тъъъъън – съобщението за мобилните телефони. Всеки вече е изключил звука си, но естествено проверява за всеки случай – знае колко е неприятно да се прекъсва постановката, а и колко е срамно ти да си причината за това.

Малко преди да започне се оглеждаш за последен път. Ужас, някой е останал с шапка в залата. Но пък това е същият човек, на който преди малко телефонът звънна и каза „На тЯтър съм!“.

После мрак.

Всичко става тъмно – толкова тъмно, че не можеш да видиш човека до себе си и за секунда имаш усещането, че си сам, докато всъщност около теб бавно и тихо дишат около 700 души. Плавно светват няколко светлини и през първите 10 секунди публиката е почти толкова развълнувана, колкото и актьора срещу нея.

Влизаш в ритъм бързо – добрите представления умело създават у теб чувство на това какво да очакваш и дори какво да те изненада. Губиш обаче ясна представа за времето. Час и половина са равни едновременно на няколко минути в залата и на няколко живота, родили се и загинали пред теб.

Мислиш си „Трябва да има забрана за хора, които са болни“. Или поне да се раздават лукчета на входа, за да сме сигурни, че няма да изтървем най-важната реплика на главния герой в кулминацията на пиесата, защото чичо Гошо кашля.

И във всеки красив и дразнещ момент от преживяването, то си остава също толкова докосващо, че да остане в теб дълго. Мислиш си, че споделяш с актьорите техните преживявания, но ти ги споделяш всъщност с цялата зала.

Споделяш. Помниш. Вълнуваш се. Тръгваш си винаги друг човек. Човек с мисъл и емоции.

Тръгваш, макар да искаш да останеш.