Сега си мисля, че знам много. Все бързам да съм по-напред, да знам още повече, да бъда по-силна. Бързам да напиша това писмо, бързам да пия кафе, бързам да продължа. И все си мисля, че знам всичко. А съм сигурна, че след десет години ще се засмея над това.

Момиче, след десет години…надявам се вече да имаш семейство. Ако нямаш, всичко е наред – всичко се случва тогава, когато моментът дойде. Винаги идва. А ако не – така е трябвало да стане.

Знам, че звучи клиширано и въпреки че обичаш клишетата, те дразни, но и двете знаем, че е истина!

Дано използваш по-малко повторения на 34…

Ти си силна. Не се съмнявай в това. Но се старай да бъдеш по-добра. Не по-добра в нещо, а с хората. Бъди мила.

Ако имаш човек до себе си, спомни си колко си го чакала и колко си се борила със самотата. Благодари му, че го имаш. Целуни го, направи му кафе, чай, вечеря или каквото там обича.

Усмихни му се без причина.

Притеснявам се. Мисля какво точно да ти напиша. Не искам да те разочаровам. Ти си вече друг човек. Най-малкото сигурно вече си гледала „Титаник“.

Никога не спирай да пишеш! И това не е просто съвет. Ако има момент, в който се съмняваш в уменията си просто вземи един от старите си тефтери и чети. Дори и ти да си единственият си читател, не забравяй, че всеки фен е важен!

Не спирай да се грижиш за брат си.

Прегърни и целуни мама и татко.

Ако имаш дете, купи му сладолед.

Ако е зима – шоколад.

Ако не обича сладко – какво си направила?

Винаги откривай време да се смееш и да разсмиваш. Трудни моменти ще има винаги, живей за щастливите.

Вярвам в теб и че докато четеш това си по-добре. Имай и ти надежда. И обичай.

Сега седни и напиши писмо до теб на 44. Нали не мислиш, че знаеш всичко?

П.С. Писмото е на хартия. Защото.. клишета.