Беше красив, есенен ден. От топлите. Тези, които ти завиват душата със спокойствие. Предизвикват всички твои нужди да пиеш горещ шоколад, да обличаш погледа си със златисто и да четеш любимата си книга в събота. И в един от тези дни, преди няколко години, прочетох прощалното писмо на Маркес.

Добре де, може би не беше такъв ден. Дори не помня сезона, но си представям, че трябва да е бил точно толкова специален момент. Защото след това животът ми стана по-усмихнат. Поставих началото на своята по-добра половина от пътя си.

Всъщност винаги съм била позитивно настроена към света, но след като осъзнах думите на Маркес, разбрах колко често си „губя“ времето.

Ако се замислите, всички го правим. Няма да звънна на човека, когото обичам, защото той не ми звъни. Няма да направя комплимент на колежката си за новата й прическа. Няма да почерпя съседите с кекса, който направих. Няма и аз да ям от него, за да не напълнея. Няма да гледам звездите, защото ще мия чиниите.

Със сигурност не казвам да спрем да мием чиниите със седмици, защото гледаме звездите вечер. Но пък представяте ли си колко по-красив може да бъде всеки ден, ако знаехме, че той може и да е последен. Ако осъзнавахме само колко глупаво е да таим яд към лошото време навън след като него.. може и да го няма изобщо.

Със сигурност самата аз имам много още път да извървя, докато стигна до отпускане на всички сетива и наслада на момента сега. Но поне съм тръгнала! От време на време спирам. Оглеждам се. Дишам и си казвам „Ей! То щастието е сега!“.

Двете крайности на възприятия за времето се сблъксват толкова често обаче. От една страна – няма време! Трябва всичко да направим днес, защото не се знае кога ще имаме пак този момент. Възможностите са около нас всяка секунда и изпитваме страх, че може да ги пропуснем. Трябва веднага да успеем, трябва бързо да се справим.

А от друга – спокойно, има време. Ще си пуснем музика, ще се насладим на кафето, ще полежим след алармата. Ще се обадим на стария приятел друг път – има време.  Ще вървим бавно, и без това закъсняваме. И о, нека всички си признаем – ще подредим гардероба утре!

Цял живот търсим щастието. Във времето сега и във времето утре. Искаме по-хубава кола. Купуваме си по-скъпи дрехи. Търсим любовта. Обикаляме света и се надяваме по време на обиколката да се почувстваме по-добре. И накрая стигаме пак там. На крачка от щастието.

И ще бъде винаги така, докато не разберем, че то не идва след като направим нещо, кажем или получим. То е вече тук. Просто трябва да спрем. Да се огледаме. Да подишаме и да си кажем „Ей! То щастието е сега!“.