Пиша този текст за една приятелка. Не за мен. Аз изобщо нямам проблемите, за които ще говоря.

Само понякога.

Аз и не излизам често, така че никога.

А ако излизам, винаги.

Значи пращам писмо до себе си.

„До момичето, което се притеснява от първи срещи“.

Или „До момичето, което не ходи на първи срещи, защото се притеснява“.

Или „До момичето, което се държи като ученичка“.

Или „До момичето, което трябва да спре да увърта и да си напише писмото“.

Сигурно наистина звучи несериозно и глуповато. Да не мислите, че не го осъзнавам? Просто има неща, които за съжаление не могат лесно да се контролират. 

Всеки човек има нещо, което знае, че трябва да промени, но не може. Така е и с момичето, което се притеснява от първите срещи. Знае, че може никога повече да не види човека отсреща, че най-вероятно дори няма да си спомня подробности от това си преживяване, че е най-нормалното нещо за всички хора по света и въпреки това изпитва ужас.

Започва се с хаотично пренареждане на мисли, хвърляне на едни в единия край на главата, други се дърпат на преден план, после задните пак си проправят път и преди да се е усетила в съзнанието й едновременно има състезание, стрелба и някакъв воден спорт – примерно давене в излишни разсъждения.

Мига няколко пъти и вече от главата се е преместила в корема. След още няколко секунди има докторска степен по вътрешни болести и мисли дали да не започне изследване над всичко, което се случва там, защото не може това да е просто притеснение. Не.

Пикът идва, когато се намесят приятелките. Една помага с избора на дрехи, друга й казва да не се лигави и да се стегне, а трета изобщо не разбира какво се случва и пита „какво толкова?“, но тя е бивш модел – какво толкова наистина.

Остават няколко минути преди часа на срещата. Обстановката е нажежена. В десния ъгъл наблюдаваме момиче, което все пак е сменило решението на приятелката си за тоалет, забравила е пресата включена и разтапя червилото си до нея от горещината, хаос е просто бегла дума на фона на спалнята й.

В левия ъгъл трябва да наблюдаваме момчето, на което изобщо не му дреме, но той дори още не се е качил на ринга. Пие бира някъде с приятели.

Малко по-късно всичко е мъгла. Ако я питаш как е стигнала до мястото на срещата, недей. Още не е тръгнала. Не, че закъснява, просто се е отказала.

И така, докато някой ден не се случи чудо.

Или не реши, че е време наистина да се вземе в ръце и да повярва в себе си, макар и да е по-трудно от това да вярва в чудеса.