Писмото ми този път е наистина в бутилка. Защото е опиянено от емоции и защото дори да иска да потъне, намира път към повърхността и винаги остава там.

А вие успявате ли?

Да се задържите, когато морето е бурно?

Да преодолеете вълненията и вълните и да очаквате вълшебствата?

Изплувате ли над страховете и тревогите си?

И изхвърляте ли чувствата си, затворени в бутилка, пуснати към безкрая, или ги държите близо?

Аз определено ги изхвърлям, но те са толкова много, че ако въображаемите ми бутилки бяха пластмасови, щях да съм виновна за най-големия проблем на планетата ни.

Мисля, хвърлям, мисля пак, хвърлям, мисля още повече, хвърлям.

Понякога има задръстване по вълните, но след време пак хвърлям.

А връзката на мислите с емоциите ми е по-страшна от всичко.

Даже май е по-правилно да кажа, че изобщо връзка няма. Несъвместими са. Няма match. Няма шанс. Ако бяха само думи, щяха да са антоними.

В мислите си имам разум, обяснение, оправдание на ситуации и хора, разбиране. Има смисъл. Но преди всичко това да стигне до емоциите, аз пак съм ги хвърлила по течението. И за тях остават само стихиите на земята.

Започва се с лек полъх, пък стига чак до торнадо.

Имам обаче признание. Накрая винаги изгрява слънце.

Мислите и емоциите ми не се срещат, но и така ми носят щастие.

Едните като идват, другите като си отиват.

Пишете, пъхайте в бутилки и хвърляйте. Мислите не са ни нужни. Емоциите правят всичко.