Отдавна не бях връщала лентата назад в блога си и съм тъжна след като го направих. Тъжна съм, защото ако и вие влезете в по-старите страници на секцията „Писма“, ще видите едни по-розови изображения, едни мили заглавия и красиви думи. Един позитивизъм. KISS OF JOY, все пак. С времето обаче фокусът ли се е изместил, душата ми ли, генералното настроение? Не знам, но с всеки следващ текст, надеждата е по-скрита между думите и нюансите са все по-тъмни.

И това е тъжно, защото не искам да се превръщам в този човек, който все е разочарован от собствените си очаквания. Още по-тъжното е, че това е най-правилното определение за мен. Не знам дали ще дойде денят, в който ще спра да очаквам толкова много от хората, от света, от себе си.

Не мога да намеря източника. Понякога си мисля, че пандемията ни бърка в мозъците. Друг път си мисля, че е влиянието на социалните мрежи. А в края на деня, май са всички тези причини и още куп други, които ни променят толкова генерално, че не знаем от къде ни е дошло.

Връзките вече не са връзки. Хората вече не се борят едни за други. Плашат се твърде лесно и бягат твърде бързо. Само лъжата си е все така по-лесна от истината.

И отношенията не са такива, каквито бяха. И смеха не е така звънлив като преди. Порастваме ли? Това ли е?

Кога станахме всички толкова апатични към всичко? Кога поставихме себе си на първо място и забравихме за хората?

Всеки път, когато чуя, че винаги трябва да поставяме себе си на първо място, адски ми кипва.

Хайде за разнообразие да спрем да поставяме себе си на първо място, а? Не сме в самолета, децата ни не са на съседната седалка.

ДА, всичко тръгва от нас и вътре в нас. Но излиза навън и влияе на хората там.

От толкова поставяне на първо място се превърнахме в егоисти, живеещи в собствените си светове на „аз, мен и моето“.

За телата не знам, но сърцата ни са на повече от метър и половина разстояние.

Всеки се пази така сякаш има сто живота да живее и може във всеки да обича по веднъж.

Отворете ги тези сърца, бе! Обичайте, разобичвайте, разочаровайте се и после пак обичайте. Сърцето няма срок на годност. Знам какво е да си на ръба да искаш сам да си вкамениш сърцето, за да не може повече да ти позволява да бъдеш нараняван, но знам и че колкото и да не вярваме, то пак ще има сила следващия път. Ние може да нямаме, но то ще има. Затова спрете да издигате стени. Свалете ги тези маски от там. Нека си върнем топлината.

В противен случай, накъде сме тръгнали така?

Сами не можем да се прегръщаме. Винаги ще трябва някой друг.

И за да се опитам да върна цвета поне в този текст, ще завърша с най-хубавото нещо, което съм чела от много време насам:

It takes a lifetime to understand the ins and outs of anyone’s heart, let alone my own. Good thing that is the exact amount of time that I have.