Денят на благодарността

Търси се: Един на сто живота​
13.01.2022

Отдавна не бях връщала лентата назад в блога си и съм тъжна след като го направих. Тъжна съм, защото ако и вие влезете в по-старите страници на секцията „Писма“, ще видите едни по-розови изображения, едни мили заглавия и красиви думи. Един позитивизъм. KISS OF JOY, все пак. С времето обаче фокусът ли се е изместил, душата ми ли, генералното настроение? Не знам, но с всеки следващ текст, надеждата е по-скрита между думите и нюансите са все по-тъмни.

И това е тъжно, защото не искам да се превръщам в този човек, който все е разочарован от собствените си очаквания. Още по-тъжното е, че това е най-правилното определение за мен. Не знам дали ще дойде денят, в който ще спра да очаквам толкова много от хората, от света, от себе си.

Не мога да намеря източника. Понякога си мисля, че пандемията ни бърка в мозъците. Друг път си мисля, че е влиянието на социалните мрежи. А в края на деня, май са всички тези причини и още куп други, които ни променят толкова генерално, че не знаем от къде ни е дошло.

Връзките вече не са връзки. Хората вече не се борят едни за други. Плашат се твърде лесно и бягат твърде бързо. Само лъжата си е все така по-лесна от истината.

И отношенията не са такива, каквито бяха. И смеха не е така звънлив като преди. Порастваме ли? Това ли е?

Кога станахме всички толкова апатични към всичко? Кога поставихме себе си на първо място и забравихме за хората?

Всеки път, когато видя статус, татус или друго себеподобно им, с фокус над това как винаги трябва да поставяме себе си на първо място, ми кипва. Ама така ми кипва, че съм на косъм да се превърна в хейтър, който пише злобни коментари. Не съм го направила, но съм на косъм!

Хайде за разнообразие да спрем да поставяме себе си на първо място, а? Не сме в самолета, децата ни не са на съседната седалка.

ДА, всичко тръгва от нас и вътре в нас. Но излиза навън и влияе на хората там.

От толкова поставяне на първо място се превърнахме в егоисти, живеещи в света на егото.

За телата не знам, но сърцата ни са на повече от метър и половина разстояние.

Всеки се пази така сякаш има сто живота да живее и може във всеки да обича по веднъж. Отворете ги тези сърца, бе! Обичайте, разобичвайте, разочаровайте се и после пак обичайте. Сърцето няма срок на годност. Знам какво е да си на ръба да искаш сам да си вкамениш сърцето, за да не може повече да ти позволява да бъдеш нараняван, но знам и че колкото и да не вярваме, то пак ще има сила следващия път. Ние може да нямаме, но то ще има. Затова спрете да издигате стени. Свалете ги тези маски от там. Нека си върнем топлината.

В противен случай, накъде сме тръгнали така?

Сами не можем да се прегръщаме. Винаги ще трябва някой друг.

И за да се опитам да върна цвета поне в този текст, ще завърша с най-хубавото нещо, което съм чела от много време насам:

It takes a lifetime to understand the ins and outs of anyone’s heart, let alone my own. Good thing that is the exact amount of time that I have.

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

За мен

Усмихнато момиче, което вярва в днешния ден, обича да се смее и смее да обича.

Още

Твоето писмо

 

Pin It on Pinterest

Shares
Share This