Изписах си думите.
Измислих си мислите.
Изплаках си сълзите.
Даже и смеха си изсмях.

Но после и времето си изчаках и някак отново повярвах във вярата си. Мислите се върнаха, превърнаха се в думи. И сълзите се върнаха, но този път от смях. Тогава разбрах, че докато времето е с мен, всичко мога да си върна. Пак мога да си усмихвам усмивките и да осветявам пътя си със светлина. Пак мога да обичам любовта.

До следващия път, когато някой разграби душата ми и тя остане празна. До следващия път, когато нямам сили да съм силна.
Тогава обаче вече ще знам, че животът е кръговрат и дори аз да се въртя в кръг, той ще ми дава време да намеря своя път обратно към мен. Отново ще ме презарежда и аз ще бъда цяла – готова да раздам от себе си всичко, което е останало.
И никога няма да спра.

Ще късам парче по парче от душата си, ще давам любов по любов от сърцето си, ще подам ръка, ще подложа рамо, ще погледна в очите отсреща, ще ги приема за свои и ще споделя мечтите си с тях.
Дори това да означава после да изгасне огъня в мен, аз вече ще знам, че винаги ще мога да го разпаля отново. Докато времето е с мен.

Ще обичам да обичам.