Колко често губим себе си? И когато се губим дали е, защото забравяме за собствените си емоции или пък е защото напълно им се отдаваме? Къде между двете крайности заставаме ние и кога се намираме?

Всички тези въпроси си задавам напоследък. Продължавам да се изненадвам от това колко много съм готова да загърбя себе си заради други хора, но колкото повече мисля над това, толкова повече се питам дали наистина го правя заради тези други хора или заради самата себе си и това, което аз ще получа в замяна. Или поне това, което се надявам да получа…
Любов.

После отново започвам да си задавам въпроси и да не разбирам защо изобщо допускам, че е нужно човек толкова много да пренебрегва себе си заради някой друг? Отношенията между хората не трябва ли да са лесни, естествени и непринудени?

Да, правим компромиси, съобразяваме се и мислим за човека отсреща, но кога минаваме тези граници? Допустимо ли е да зачеркваш всички свои принципи, разбирания, мечти и това, в което вярваш, заради някой друг? Родител, дете, любим, приятел. Който и да е този “друг”.

Кога е позволено да обърнеш гръб на себе си, за да гледаш към друг?

Наскоро преоткрих “Нова земя” на Екхарт Толе и там има част, в която той говори за ролите, които всички приемаме и предразсъдъците, които имаме към всяка от тях, бидейки ние в такива роли или съдейки другите в тях.

Да си дете на някой е роля. Ти винаги ще бъдеш дете на родителите си и те никога няма да те погледнат с различни от това очи, независимо от годините. Да си брат или сестра е роля. Да си родител. Да си работник, да си шеф. Да си клиент или обслужващ. Да си учител или ученик. Всички приемаме тези и много други роли в различни етапи от живота си и в различните му ежедневни ситуации.

И така стигам до поредния си въпрос – дали по същия начин приемаме ролята на обичащ и обичан? Нещо се предполага от нас, когато сме в една от тези роли – да сме подкрепящи, да разбираме, да имаме отношение, да се споделяме. Не стига само да обичаш. Нали?

В една такава роля аз загубих себе си. Къде сляпо, къде съзнателно, къде със смисъл, къде без мисъл. Не знам. Но загубих пламъка си, загубих всичко, в което вярвах, загубих принципите си, загубих времето си, но най-вече забравих за мечтите си. За щастие ги забравих, а не ги загубих, защото сега отново мога да си ги припомня, да ги имам, да повярвам в тях и те да ми покажат пътя обратно към мен. Защото човек само когато е загубен, може отново да се намери.

Всички допускаме грешки в изборите си. Някои дори ги повтаряме по няколко пъти – за всеки случай. Но и много уроци учим от тях и това често е единственото, за което можем да се хванем след това.

Това е моят урок, приятели. Никога не обръщайте гръб на себе си, за да погледнете към някой друг. За истинското в живота не е нужно да променяш посоката си. То ще те гледа право в очите.