През 2021 в общи линии нищо не се промени. В същото време обаче толкова много се промени, че не знам откъде да започна.

Много хора, чувайки “промяна” си представят рязко излизане от зоната на комфорт и драстични разлики в ежедневието или съществуването ни. Промяната обаче понякога е бавна, тиха, почти незабележима. Тя расте в нас всеки ден и ние растем с нея всяка секунда.

Не го забелязваме в дните си, но когато погледнем назад – виждаме я по-ясно от всякога. Не сме същите.

2021 не промени съществено обстоятелствата. Ние се променяхме в тях.

Пораствахме. Поумнявахме. Поглупявахме.

Учихме се и бъркахме само за да можем после пак да се учим.

И не защото 2021 беше специална или различна, а защото беше още една година, в която можехме да обичаме, да се смеем и да мечтаем. Нищо, че не всякога тръгвахме по този път.

Понякога се замислям дали ако не измервахме времето в години, а в емоции, щяхме да слагаме в рамки случващото ни се. Сега лепим етикети на 2020-та, правим същото и с 2021-ва, а дори не ми се мисли какво ни чака през 2022-ра. Какво обаче това не бяха години и ние не можехме да измерим началото на каквото и да е?

Ако вместо това мерихме колко често сме щастливи и дали напоследък мечтаем повече, отколкото страдаме? Ако си отмятахме благодарностите, вместо дните? Ако нямахме търпение за следващия път, когато отново ще обичаме?

Какво ако не посрещахме Нова година веднъж в годината, а всеки път, когато сами решим, че ето сега е моментът, в който искам да започна да работя над това да съм по-добър човек.

И не, не, не. Захвърлям клишето „не чакай Понеделник“. Или Януари.

Просто казвам, че мисля над това и далеч не съм сигурна дали би бил по-добрият вариант.

Защото ако нямахме това въображаемо разбиране на лист хартия, закачен на стената, показващ цифри, отброяващи дни и месеци – разбиране, че отново ни се дава шанс да започнем нещо, да променим нещо, да оставим нещо зад нас – то нямаше ли това да ни отнеме от надеждата?

Надеждата, че все още имаме време.